Where Clouds Dare: Войник на Съдбата

Вторник, 2008, Октомври 7

Войник на Съдбата

1 коментара:

Jolly Roger каза...: Някога питал ли си се защо съм кръстил линка в блога си, цитирам: "И през облаците проблясва…"

А може би трябва да се замислиш, песента е вечна по нейн адрес нямам какво да кажа, превода не четох, използвах само слуха си :}; Петък, 2008, Ноември 28 1:11

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)

Пеньо Пенев - Тъжна Неделя

Здравей, чаша! Ний пак сме сами!

От кръвта ми по-скъпо и мило —

в тебе слънчево чудо шуми,

скръбно образа мой отразило.. .

Няма топлите черни очи.. .

Празна крайната маса остава!

Не тъгувай, сърце. .. замълчи!

Нищо пулса ти не заслужава!

Моя "Тъжна неделя", ридай!. . .

Вечер моя, черней като гарван!

За мен всяко начало е край —

не зова. .. не очаквам.. . не вярвам!.

Надалеч ще заглъхна без вест

като твоята песен, Лозане!

Надалеч ще замина злочест,

само орехът тук ще остане. . .

Няма истина!. . . Няма лъжа! —

Тежи само небе свечерено.

Нито се радвам, нито тъжа —

тишина. . . самота. . . и студено.

Чарлз Буковски - Жената на Мъжа

мечтата на един мъж
е курва със златен зъб
и жартиери
напарфюмирана
с изкуствени мигли
грим
обеци
светло розови пликчета
саламен дъх
високи токове
дълги чорапи с много малка
бримка от задната страна на левия,
малко пълничка,
малко пияна,
малко глупава и малко луда
която не разказва мръсни вицове
и има три пъпки на гърба си
и се преструва че харесва симфонична музика
и която ще остане седмица
ще мие съдовете и готви и чука и духа
ще почисти кухненския под
и няма да показва снимки на децата си
и да говори за нейния екс-съпруг или съпруг
или къде е учила или къде се е родила
или защо е влязла в затвора последния път
или в кого е влюбена,
само една седмица ще остане
само една седмица
ще свърши работата си и ще си иде
и никога няма да се върне
обратно
за тази обеца върху шкафчето.

Никола Вапцаров - Прощално

Владимир Висоцки - Към Върха

Ти вървиш по ледника без дъх,

с поглед впит във върховете

Горе сънно вдишва всеки връх

облаци,издишвайки лавини

С теб внимават като че покой

са ти обещали тия дни

пазят те от каменен порой

пазят те и от пукнатините

Идваше беда и димен пласт

бе покрил изцяло планината

Ти не различаваше тогаз

срутването от пукнатината

Ако бе за помощ позовал

шяха в миг скалите да отвърнат

Ехото им в радиосигнал ветровете да превърнат

Ти почувства всеотдайността

в боя за превала-там самите

камъни ти пазеха гърба

рамо ти подаваха скалите

Умният не скитал по гори....

Ти пое-не вярваше в мълвите!

Ставаше гранитът мек дори,

като пух се стелеха мъглите

.....

И ако след някой тежък бой

легнеш в тези планини далечни

ще се наклонят като над свой

хребетите-обелиски вечни.

Христо Смирненски - Приказка за Честта

В живота си нивга не бях се надявал

на толкова мил комплимент:

покани ме Дявола — старият Дявол —

дома си на чашка абсент.

Свещта очертаваше острия профил

със ивица златни лъчи

и пускайки кръгчета дим, Мефистофел

ме гледаше с влажни очи.

В очите му есенна горест бе скрита,

но все пак бе горд и засмен,

и махна с ръка той "In vino veritas!"

Ще бъда пред теб откровен!

Омръзна ми вече все тоя ярем на

притворство и помисъл зла —

да пием за твойта сърдечност неземна

и сивите земни тела!

Преди векове аз възпрях на земята

и тук устроих си шега:

веичах се за земната Истина свята,

но тя увенча ме с рога.

Възпламнах от ревност, и в черна омраза

за своята стъпкана чест —

човешката чест неуморно аз газя,

но с чест не сдобих се до днес.

Намислих чрез подвизи чудни да блесна —

умирах по сто пъти в бран,

но винаги рицар на кауза честна,

не бидох пак с чест увенчан.

Отчаян, окаян,веднъж в булеварда

аз тръгнах неземно злочест.

И вдигнах над себе си ярка плакарда:

"Човек без капчица чест!"

Но странно: презрение няма ни капка!

Посрещат ме вред с интерес,

любезно отвсякъде свалят ми шапка:

"Без чест ли си? — Прави ти чест!"

Един господин ме целуна: "Ах, братко,

и ти ли!... Ей, кой да те знай!"

Две хубави дами ми казаха сладко:

"Елате в нас утре на чай!"

Чудесно! Невиждано! С почести редки

изпратен бях чак до дома.

Министри, царе и придворни кокетки

ми писаха мили писма.

И ето ме: важен, блестящ, елегантен,

богат като истински Крез!

И знам аз: крадец съм, лъжец, спекулантин,

безчестник; но... винаги с чест!"...

И Дявола млъкна. Наля от абсента,

сърдечно се чукна със мен,

и пускайки пушек на синкави ленти,

прониза ме с поглед зелен.

Жак Превер - Фиеста

И чашите бяха опразнени,

и бутилката – с гърло разбито,

и вратата беше заключена,

а леглото – широко открито.

И безбройни звезди от стъкло

ни предсказваха щастие в тая

като в приказка великолепна,

отдавна неметена стая.

И аз бях мъртвопиян

и с бумтящо от радост сърце,

а ти беше пияна и жива,

и гола във мойте ръце.

Дамян Дамянов - Не си Отивай

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!

Не ме оставяй сам с вечерта.

Ни себе си, ни мене не залъгвай,

че ще ни срещне някога света!

Светът е свят ! И колкото да любим,

и колкото да плачем и скърбим,

като деца в гора ще се изгубим,

щом за ръце с теб не се държим.

Ще викам аз и ти ще се обръщаш.

Дали ще те настигне моят глас ?

Ще викаш ти - гласът ти ще се връща

и може би не ще го чуя аз.

И дните си така ще доживеем

във викове, в зов: "Ела! Ела!"

Ще оглушеем и ще онемеем,

ще ни дели невидима скала.

Ще се превърнем в статуи, които

една към друга вечно се зоват,

но вече няма глас, ни пулс в гърдите

и нямат сили да се приближат.

Че пътища, които се пресичат,

когато някога се разделят

като ранени змии криволичат,

но никога от тях не става път...

Не си отивай!

Чуваш ли?

Не тръгвай!

Йохан Волфганг фон Гьоте - Орел и Гълъб

Разперил млад орел крила,

на лов поел,

но в миг пронизва го стрела

и скършва устрема му смел.

Той пада посред миртова горичка,

три дни се гърчи в болки там

и тръпне изнурен

три дълги, дълги нощи;

накрая той е изцелен

от животворния балсам

на вездесъщата Природа.

От храсталака се измъква,

крила разтваря - ала ах,

къде е мощният размах?

С последни сили се издига

над земята,

за плячка закопнял,

но каца, премалял от скръб,

на камъните край реката;

зарейва поглед в клонестия дъб,

в небесния простор

и сълзи пълнят гордия му взор.

Тогава посред миртовите гранки

долита гълъб с гълъбица -

те закачливо се поклащат

по пясъка златист покрай брега

и нежно гукат в хор,

извиват сластно алени очи

и зърват горестната птица.

Гълъбът приплясва отзивчиво

до близкия шубрак, кокори се

приветливо-самодоволен:

"Ти страдаш! - бъбри той. -

Приятелю, главата горе!

Нима за щастие безбурно

не ще намериш всичко тук?

Не те ли радват тези златни гранки,

чиято сянка в зноя те разхлажда?

Нима не можеш сред лъчите

на залеза да опнеш гръд

връз мекичкия мъх покрай потока?

Сред росни цветове ще бродиш ти,

ще късаш до насита

из горските гъстаци

отбрани лакомства, ще квасиш

гърло в ручея сребрист...

Приятелю! Умереност -

това е истинското щастие!

С умереност навред ще си доволен!"

"О, колко мъдро! - промълвил орелът

и в себе си потънал мрачно. -

Ах, мъдрост! Ти говориш като гълъб!"

Димчо Дебелянов - Бохемски Нощи I

За утре щедро ми обричаш

нектар във сребърни потири...

О, зная - много ме обичаш

и не обричаш на шега,

не не е лошо и сега

да хвърлим още две-три бири...

А?

За утре пури ми обричаш,

цената на които пари...

О, зная - много ме обичаш

и не обричаш на шега,

но не е лошо и сега

да свием още две цигари...

А?

За утре щедро ми обричаш

палати - блясък и омая...

О, зная - много ме обичаш

и не обричаш на шега,

но не е лошо и сега

да пренощувам в твойта стая...

А?

Пърси Б. Шели - Нетрайността

Не сме ли облак ний, среднощ закрил луната?
Блести и тръпне той във своя късен бяг!
Но не минава миг и кратката позлата
изчезва и нощта обвива го във мрак!

Не сме ли арфа ний, забравена в полета,
та вятърът по нас напеви да реди,
и всеки дъх, едва достигнал до сърцето,
оттам да къса звук, различен от преди?

Заспим ли, сън един почивката ни трови;
отворим ли очи - и сграбчва ни тъга;
ний бягаме, пълзим, за плач и смях готови,
ту скръбни, ту скръбта сразили на шега!

Но все едно - тъжиш, ликуваш и обичаш,
а чезнат и плача, и радостта, и обичта!
И утре никой път на днес не ще приличаш,
че нищо тук не трай освен Нетрайността!

Пейо Яворов - Стон

Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Защото аз съм птица устрелена:
на смърт е моята душа ранена,
на смърт ранена от любов...
Душата ми е стон. Душата ми е зов.
Кажете ми що значат среща и разлъка?
И ето аз ви думам: има ад и мъка -
и в мъката любов!

Миражите са близо, - пътя е далек.
Учудено засмяна жизнерадост
на неведение и алчна младост,
на знойна плът и призрак лек...
Миражите са близо, - пътя е далек:
защото тя стои в сияние пред мене,
стои, ала не чуе, кой зове и стене, -
тя - плът и призрак лек!

Борис Виан - Не Бих Желал Да Пукна

Не бих желал да пукна,
преди да съм видял
онези черни кучета,
които спят без сън,
маймуните от тропика
със задника им гол
и сребърните паяци,
изпридащи гнездо.
Не бих желал да пукна,
преди да съм разбрал
дали монета не е
фалшивата луна,
дали умира слънцето,
сезоните дали
наистина са четири.
Не искам аз да пукна,
преди да съм успял
да премина в рокля
през целия Париж,
без да съм надникнал
в най-калните канали
и без да съм натикал
там срамния си срам.
Не бих желал да пукна,
преди да опозная
проказата и всички
онези лоши болести,
онези седем болести …
Не ме е страх от нищо –
от зло и от добро,
ако, ако, ако
познавам ги отблизо.
Не искам да оставя
което ми харесва,
което аз ценя,
което аз познавам –
моретата зелени,
където водорасли
валсират със вълните
по плаващия пясък.
Не искам да забравя
поляните през юни,
земята как се пука
и мириса на бор.
Не бих желал да пукна
без устните на тази,
която съм обичал,
красавицата моя,
прекрасното мече,
прекрасната Урсула.
Не бих желал да пукна,
преди да съм целунал
измитото и тяло
със устни и очи.
Не казвам нещо друго,
ще бъде неприлично,
не искам да умирам,
преди да са открили
за всички вечни рози
и ден от две минути,
морето в планината
и края на смъртта.
И веселите вестници,
щастливите деца
и още толкова неща,
които спят в главите
на разни инженери,
на разни градинари,
на разни демократи,
на разни урбанисти
и умни философи …
Има толкова за виждане,
за виждане, за чуване
и толкова за чакане,
за търсене във тъмното,
но аз съзирам края
как пъпли и настъпва
с муцуната си жаба,
ръцете си разтваря
към мен, за да ме сграбчи,
госпожи, господа,
не бих желал да пукна,
преди да съм опитал
вкуса на моя страх,
най-силния на вкус,
не бих желал да пукна,
преди аз сам да вкуся
вкуса на свойта смърт.

Ивайло Диманов - Дон Жуан

Животът, простете, е стара и дрипава курва,
а аз съм случаен клиент в долнопробен мотел.
Ще легна и тоя път с нея, макар, че не струва...
Да пием за всички красиви жени, Сганарел!

Да имаш красива жена е опасно безумство-
по-страшно от стъпки във тихата нощ пред разстрел.
Дори да ми сложат въжето-последната дума
ще бъде: "Да пием за всички жени, Сганарел!"

Разправят, че всички жени по света си приличат.
Това го е казал фелдфебел със ум на петел...
Единствено грозните могат до смърт да обичат.
Да пием за страстните грозни жени, Сганарел!

Не вярвай, когато жена се кълне, че е вярна.
Нима би повярвал на дявол с пришити крилца?!
На всеки от нас някой ден ще ни сложат рогата.
Да пием за наш`те и не само наши деца...

Най-мръсната дума във моя живот е венчавка.
По-мръсна от гибел в неравен среднощен дуел.
Дочуеш ли Менделсон-бягай във чужда държава!
Да пием за своя свободен живот, Сганарел!